По пътя на българския Червен дявол, част III
Автор
Стоян Стоянов
Публикувана на
След близо месец почивка от футболната сцена е време да разкажа и последната история, свързана с мачът, на който бях, от който минаха вече два месеца.
Денят на мача
Вечерта преди лягане Недялко ни каза за неговата програма - Бири в Бишъпа (емблематичния бар The Bishop Blaize) от 11 часа най-късно! Който иска, да заповяда.
Разбира се, групата се пръсна, някои обикаляха наляво надясно, след няколко тура на Мегастора събрахме чантите с покупки за роднини и приятели в една голяма торба с емблемата на клуба и думите MEGASTORE на нея, която по-късно ще стане обект на разказа ни. Недялко ги остави на точките за багаж, определени от клуба и отиде да изпълнява неговата част от сделката.
По председателски се опитах да огрея най-много места, сновейки между площада, баровете и будките за сувенири. Не се сдържах, и си взех няколко значки (3 за 10 паунда), с исторически символи за клуба, които може да видите на ревера ми в някое следващо телевизионно участие.
В Бишъп-а, както е по-известен разговорно, бирата е евтина, а гласът на Недялко е станал разпознаваем за честите посетители, които той разпява. На бара е поставен български флаг, с името на фенклуба и от Ред Девилс България се събрахме около него. Изкарахме доста време вътре, някоя друга бира, която се бях зарекъл, че няма да пия, заради болките в гърлото. Оставих солидна компания там, и отидох да видя и част от другите присъстващи за сблъсъка, намиращи се в The Trafford, който е срещу Бишъпа.
Там срещнах и момчета, които бяха дошли през другия фенклуб, заговорихме се и ги поканих на общата ни снимка след мача. След още няколко бири, малко техническа помощ на място с билетите и приложението на отбора, бе време за събиране пред стадиона, в подготовка за влизане.
Момчетата от Бишъпа дойдоха на върха на протеста, който 1958 бяха организирали. Мирно шествие с димки и нищо повече. Показване на недоволство, но… нищо повече. А когато основните собственици на клуба дори не са в същата страна, леко безсмислено дори. Но все пак, идейно подкрепено и от нас.
За мачът няма какво да говорим, всички са го гледали по телевизора, на запис или репортаж от него, едно от малкото солидни представяния на Юнайтед този сезон, доминантна победа, коронована с речта за края на сезона, в която Рубен Аморим ни обеща, че добрите дни идват, но 2 месеца по-късно още е нещо облачно.
Притежателите на сезонни карти около мен се поздравяваха, половината от тях си тръгнаха по-рано, като си пожелаваха приятна ваканция, най-вероятно от продукцията на любимия клуб, знаеха къде ще ходят на почивка и най-важното - кой от тях ще се върне догодина и кой не, защото средната им възраст бе над пенсионната и увеличенията на сезонните карти ги бяха ударили най-тежко. Моменти като този поставят всяко финансово решение в перспектива. Да, старите фенове нямат изконно право над тези седалки, но фенове като тях са изградили този клуб, и са част от причината ние да го подкрепяме също.
След мача се събрахме пред Троицата за финалната за сезон 2024/25 снимка от Олд Трафорд, която щяхме да качим в социалните мрежи като фенклуб. На нея фигурираха 26 билета осигурени с помощта на фенклуба и най-масивното ни “участие на живо” до този момент.
Разбира се, манчестърското време показа себе си и бе време да се разпръснем във всички посоки на града. Не успяхме да реализираме плана за голямо, общо пиене на бири, но… и следващия сезон става.
“Tourist… Give us a song!”
На път към къщата, в която бяхме отседнали се качихме на градския транспорт. Море от фенове с червени шалчета стояха притихнали, докато Недко не запя, а с него и всички от Ред Девилс. Трамвая започна да се тресе от песните на феновете. Всички пееха песните, които подхващахме, докато не започнаха с по-нишовите изпълнения, които не се котират толкова, но по-старите фенове знаят.
И тук вече британците се проявиха като себе си. Мургав екземпляр с наднормено тегло започна да обижда на туристи половината в купето, в задната му част азиатци, в краката на Недялко голямата торба. Запя песен за Мегастора и започна да вика “Tourist… Give us a song!” след което заваляха и обидните песни по адрес на Ратклиф и Глейзърс.
Само че, шегата му се оказа дебелашка, тъй като точно ТУРИСТИТЕ запяха първи, 3 часа преди това Недялко бе разпявал Бишъпа с българския трибагреник. Човекът, когото осмиваха в песни, Ратклиф, бе спасил отбора от фалит миналата зима, и макар и с някои съмнителни решения към момента, е дал повече на отбора от това да обиди “туристите”, които всъщност са също толкова големи, ако не и по-големи фенове на отбора. И ако около мен, в сектор S121 се усещаше приятелската атмосфера на британци над средната класа, макар и на възраст, които знаеха много за страната ни, благодарение на човекът, от когото бях взел билет, такива шовинистични екземпляри като онзи в трамвая са другата страна на монетата. И тук ми мина за загубата на сезонни карти и много такива привърженици, защото и двете страни щяха да понесат жертви, за сметка на “туристи”, като нас.
Приключихме вечерта спокойно с хапване в къщата и споделяне на впечатленията от деня, както и преглеждане на новините и хайлайтса от мачовете този кръг. Мисля, че и в къщата научихме, че Матеуш Куня вече може да се счита за наш играч и ни обзе оптимизъм за това, което се задава.
Обратно в реалността
Следващия ден бе само за пътуване до Лондон с колата, след едно бързо кафе с гледка Олд Трафорд, на тръгване и малко шопинг. На гейта ни застигнаха новините за убиеца на парада на Ливърпул. И колкото и да имаме вражда с този отбор, на подобен парад си представих себе си и евентуално сина ми до мен, и осъзнах, че някои трагедии не трябва да се случват. Парадите са за празненство, а не за трагедии.
Кацнахме късно в България и всички се пръснахме по живо по здраво, с обещанието да повторим. По-скоро, отколкото късно.
И всички вие може да изживеете своите подобни истории с разрастването на фенклуба и с отвореният още 4 дни прозорец за записване.
