По пътя на българския Червен дявол, част II

Биологичният часовник звъни много преди алармата, или в 6:00 местно време. Нищо, че предният ден е бил над 20 часа. А мозъкът още не може да обработи магнитуда на предната вечер. Хора от 140 местни фенклуба, обединени от една кауза, далеч по-верни от футболистите на терена. По дяволите, имаше дори хора от Зимбабве! Как поддържаш фенклуб в Зимбабве?! Разглезени сме си. Но, млъкни, мозък, още час дрямка, моля те. 

Час и половина по-късно сме в местната Коста с Иво Хаджиев, който също не може да спи, въпреки че неговата седмица е век и е минала през Лондон, Нант, Билбао и тежко разочарование. Едно бързо минаване през супермаркет да се запасим с липсващи за престоя ни неща и сме готови да се пуснем към центъра, където всички да хапнат, пият кафе и после… 

Карингтън, шопинг и програма за всеки вкус

След като минахме през дежурните места, като спортни магазини в центъра, кафета и Primark, всеки бе заредил със свежа енергия.

Повече от половината група се връщаше на Карингтън в лов на подписи от звездите, които 3 дни по-рано се бяха скрили на футболния терен. Надеждата беше, че поне на тренировка ще се появят. Все пак Бруно (или както го нарича Недко на галено, “братът”) му бе обещал тениска. А от своя страна, опитното острие на Ред Девилс имаше подарък за португалския магнифико. 

Миналия ден на Карингтън охраната ни каза, че Рубен Аморим въобще не се е появил на тренировката. Шопингът премина в теории дали въобще ще го видим в неделя да изведе отбора. Знаехме, че по-рано през сезона е счупил телевизор, след финала в Билбао очаквахме счупени челюсти на играчи. Но за това малко по-късно…

Разделихме се, половината състав пое под зоркия съпровод на Недко към тренировъчната база в един класически за Англия дъждовен ден, за да уважи играчите с присъствие. С Иво и Наско поехме на пътешествие през магазините в търсене на подаръци и главно в пиене на бири и кафета, в различен ред. Поснимахме се на фона на готини сгради, налазихме един пъб, две кафенета и много магазини. Дойде време отново да се събере цялата група и отново да отидем при прословутите смаш бургери. 

Докато пътуваме, от първа ръка получихме информация, че този път на Карингтън са спрели Алтай, Мазрауи и самият Рубен Аморим. Според Недялко “по-усмихнат никога не е бил”, но много е бързал. Към следващия трансфер, надявахме се. 

Возейки се в буса, светнаха нотификациите за важните новини - на среща с отбора е било потвърдено, че Аморим ще е треньор другия сезон. Самият португалец е крещял на Гарначо да се моли да си намери нов клуб. Вече бе лесно да съберем две и две - ето откъде е дошла усмивката на треньора. Никой не спомена нищо за счупени ченета. Дано като фенове повече да не ни “озаряват” такива мисли. 

Атмосферата на тъга от Билбао леко се бе разсеяла, все пак знаехме от топ журналисти каква е съдбата на треньора в началото на сезона и поне до ноември. А и очаквахме мача на следващия ден. 

Хапнахме и се прибрахме към къщата, за да се приготвим за следващата вечеря в списъка, на която да представим фенклуба, макар и не толкова институционално като предната. 

Вечеря, организирана от MUST, със специални гости всички MUSCs и благотворителна кауза. 

Името е доста дълго, но тук следва и малко пояснение, че MUST е Manchester United Supporters Trust, организация, която, въпреки негативния на моменти отзвук в медиите, все пак защитава феновете. MUSCs пък са всички като Ред Девилс България (Manchester United Supporters Clubs). 

В програмата бе планирано да вземат участие Джей Моти, известен водещ в канала Стретфорд Падок в Ютуб, имитаторът на знаменитости Ал Форан и Браян Маклер, по-известен като “Чоки” в легендите и митовете на върлите запалянковци от края на миналия век. 

Всичко бе ориентирано към забавление и смях. Тази вечер обаче не бе безплатна, въпреки че се помещаваше в хотела съ-собственост на Гари Невил точно срещу Олд Трафорд. Билетите бяха на цена на тези за неделния мач (или поне ако ги вземате от фенклуба, а не от разни… шанаджии). Парите отиваха за покриване на събитието - наем на залата, хонорари и храна, а остатъкът бе заделен за Фондацията на Манчестър Юнайтед. 

Не успяхме да договорим късен трансфер на още 2 момчета от къщата в хотела, за да вземат участие, защото допълнителни билети няма. “Всичко е приключило и осчетоводено”, казаха организаторите. Поне на входа сканираха QR код през приложение, а не ползваха старомодния лист и химикал. 
Опциите бяха да седним 5-та заедно на последната свободна маса, въпреки че не закъсняхме, или да се разделим. Разбира се, че останахме един до друг. 

Бирите и тук се плащаха, нищо по-различно от клубната вечеря. В билета влизаше двустепенно меню и никакви напитки. И Гари къща храни, че и той трябва да захлеби! А когато няма мачове хотелът му ще е празен?! Както и да е, нали го “ощавихме” с един маркер. Но и за това после. 

На масата идваха няколко младежа, които сервираха. Попитах събеседника от мое ляво каква е ситуацията с напитките и от бара ли се взимат директно. Отвърна ми “Зависи колко сте жадни.” 2 минути по-късно Недко и Ники Досев бяха на масата с 2 вида алкохол от бара. Обърнах се към англичанина и му казах “Жадни са.”

За разлика от клубната вечеря, не бяхме случили на маса, до нас бяха класически затворени британци, които не размениха много думи с нас, може би защото се почувстваха застрашени от чуждия ни език, или от балканските ни тембри.

Реших да се разходя малко из залата, да разгледам наградите в томболата, да видя Олд Трафорд отвъд реката - гледка, за която хората плащат хиляди. Запознах се с Джей Моти и му благодарих, че се опитва да държи позитивен тона в подкастите си, за разлика от други знаменитости в социалните канали. Не споменахме имена, но се разбрахме, поговорихме си за сезона и всичко около него, генерално ми направи впечатление, че е изключително земен и готин. 

Междувременно, покрай масите търчеше момчето с татусите от предната вечер. Председател на West Limerick фенклуба. Спряхме се, благодари ни, че не сме се префасонирали предната вечер и сме дошли, разговорихме се и с него, но набързо -  дългът го зовеше. 

После се снимахме с Иво на фона на Олд Трафорд и след няколко кадъра, на които приличам на първолак, горд от първото си самостоятелно написано домашно, отново мина човекът от миналата вечер. Помолих го да се щракнем за личния ми архив. Припомнихме имената си, оказа се, че това е организаторът на събитието, част от ръководните органи на MUST. 

“Като те видях как търчиш, ми напомни на начина, по който аз обикалям на локалните ни сбирки.”, казах му на второто разделяне, а той отвърна просто “Е, лесно е, бе, какво толкова”. Посмяхме се на лъжата му и отидохме да хапнем, защото сервираха вече храната. 

Нямаше жива музика за фон, все пак всичко беше самостоятелно финансирано, а само се чуваше тих поп по колоните, на теория предразполагащ разговори. Това бе значително по-селектирано събитие, най-вероятно заради входната такса, на което присъстваха хора, които се познават. Разпознах няколко председателя, с който съм комуникирал лично. 

Значителната дупка между обявяване началото на събитието, някои дори ще кажат протяжна, бе запълнена от тракане на прибори и… “хидратиране” от бара. Не само ние, но и Чоки, Ал Форан и останалите участници. 

След като сътрапезниците ни на достолепна възраст вече бяха на ръба да заспят, Ал Форан се качи на сцената, за да открие вечерта. Мина през имитации на звезди от света на голфа, тениса, бокса, Формула 1. Логично, най-търсени бяха тези на бивши наши мениджъри, легенди и… Унай Емери. Посмяхме се малко на шегите му, разказани с гласовете на известни хора, но пречупени през призмата на фенството и тежестта от преживяната загуба и безсмисления мач от неделния ден, който предстоеше. Разделихме се с аплодисменти и Гуд Ибнинг имитация.

Браян Маклер говореше с такъв акцент, че ни бе трудно да проследим мисълта му. А може би бяхме вече доста ”хидратирани” от бара. Но историите се самодовършваха, като разказа и някои хитове. Например, тази, в която е тръгнал да пише “t-w-a-*” под офиса на Сър Алекс Фъргюсън и под бурните аплодисменти и окуражаване на щаб, съотборници и всички, които са искали да видят какво ще стане. Знаете края на тази история, в която един почервенял от яд шотландец се показва от офиса си и крещи: “Not another f**king step, McClair!”. Чоки е мислел, че това е последния му ден в клуба. 

Разказа и за друг любимец на Съра - Кантона, който го е изместил от състава и се е разминавал с далеч повече гафове от него. За изумление на Маклер. Към края на речите му, заучени и разказвани толкова много пъти, вече хидратирането си каза думата и с полу-сънени очи, получихме някое друго ШШШШТ от британските ни колеги, а сътрапезниците ни бяха заспали седнали. Само мога да си представя как е изглеждала отстрани нашата маса. Но ние си се забавлявахме, нали затова се бяхме събрали. 

След томболата, в която отново никой от нас не спечели нищо, пусти карък, се наредихме за снимка с Маклер и поискахме автограф и на знамето, с което да позираме. Обаче, засечка, нямахме маркер. Всичките пет писеца бяха в колата, с която ходиха на Карингтън. Пратихме Иво да вземе от рецепцията. Но забравихме да го върнем. Или пък не. Какво е за Гари Невил един маркер - бълха го ухапала!?

Вечерта приключи, благодарих на Браян, че е организирал събитието, тръгнахме си с някоя друга снимка и може спокойно да се похвалим, че сме единствените взели нещо от Гари Невил, било то и маркер…

Следващият ден бе многократно по-голям празник… Манчестър Юнайтед играеха! Но за това в част III...