От сенките на Мюнхен

Официално публикувана в програмата за мача United Review, в домакинството на Кристъл Палас на 2 февруари 2025г.
Превод за Red Devils Bulgaria: Росен Олованов

Макар печално известният празен тимов лист в програмата United Review винаги да е символизирал ужаса от Мюнхен, той също така бележи нощта, в която “Феномените на Джими Мърфи” поставиха началото на нов етос в клуба. Този подробен разказ разказва историята за това как списъкът на отбора се трансформира от празен в попълнен в рамките на четири изпълнени с емоции дни…

Деветнадесети февруари 1958 г. Брошури United Review, стиснати зад гърбовете в ръце с ръкавици. Снежинките бяха замръзнали във въздуха и отказваха да паднат. Истеричният шум на 60 000 опечалени бе утихнал до най-дълбоко мълчание. Скърбящите маси се бяха сгушили един в друг в лютия студ. Някои сигурно са се надявали, че скоро ще се събудят: че не е имало катастрофа, че Бебетата на Бъзби са там и ще продължат да радват. Но в тези измачкани страници реалността беше ясна – 11 празни места там, където някога бяха имената, на тези които хората толкова обичаха.

Някои от присъстващите на Олд Трафорд започнаха да попълват празните полета, под инструкциите на уредбата на стадиона. Започнаха... 1 Хари Грег, 2 Бил Фоулкс, само за да спрат, чувствайки, че заличават спомените за 3 Роджър Бърн, 4 Еди Колман и 5 Марк Джоунс. Други ги оставиха празни. Трети ги попълниха изцяло с отбора, чието представяне онази вечер, 13 дни след самолетната катастрофа в Мюнхен, превърна и най-коравосърдечните футболни скептици във вярващи за цял живот.

Стартовият състав беше напълно неясен. Първото място, където той се появи с някаква сигурност, беше в тогавашния брой на Manchester Evening News: Грег; Фоулкс, Грийвс; Гудуин, Коуп, Хароп или Краудър, Уебстър, Тейлър, Доусън, Пиърсън, Хънтър.

Но там, в това ХАРОП ИЛИ КРАУДЪР се криеше стреса, преживян от помощника, превърнал се за две седмици в мениджър – Джими Мърфи. Защото, когато Evening News се разпространяваше по улиците на Манчестър в 17:00 ч. в онази февруарска сряда, Джими все още не знаеше своя отбор.

Вестоносецът за феновете на Юнайтед по пътя им към „Олд Трафорд“, който можеше да посочи поне част от играчите, започващи този символичен мач, беше журналистът Дейвид Мийк. Той беше представен на привържениците на червените едва предишния ден като човека, “който ще следва Манчестър Юнайтед в техните футболни приключения”.

Той, точно като и играчите, за които сега пишеше, беше заместник – млад мъж, влизащ на мястото на друг много преди да му е дошло времето. Неговият предшественик Том Джаксън беше един от осемте журналисти, загинали в катастрофата. В Manchester Evening Chronicle друг млад мъж, Кийт Дюхърст, замени Алф Кларк.

Кийт подготвяше последните страници на съботния “розов” брой в сряда, 6 февруари, когато Алф се обади от Мюнхен, за да обясни, че самолетът се бави. Минаха няколко минути до следващото обаждане. Самолетът правеше трети опит за излитане. Още няколко минути и животът на хората в този офис и на всички, свързани с Манчестър Юнайтед се промени завинаги. Следващото обаждане дойде от Лондон. “Има непотвърдени съобщения за инцидент”, гласеше то. Трагичните, ужасяващи подробности последваха скоро след това.

Малко по-късно, вцепенен сред пронизителния звън на телефони, тракането на пишещи машини и шума от разговори, един от играчите на Юнайтед седеше в онзи офис до Кийт Дюхърст. Уилф МакГинес, извън строя поради контузия, беше дошъл, след като видял плакат отвън. Вестникарите му даваха актуална информация за неговите приятели. Той седеше със сълзи в очите, а те му сервираха чаши чай.

Дюхърст подготви списъка на “загиналите”, “смятаните за спасени” и “спасените”. Няколко дни по-късно му предложиха работата на покойния му колега и го отведоха в Норбрек Хайдро, на скалите над северния бряг на Блекпул, където Джими Мърфи беше отвел останките от Юнайтед. Представен от редактора на Chronicle, Джими стисна ръката на Кийт здраво до лакътя. Пламтящите му очи се впиха в тези на Дюхърст и той каза: “Забрави критиките! Сега ни трябва само и единствено подкрепа!”

През следващите дни, докато Мърфи, в промеждутъците между погребенията, събираше нещо, наподобяващо футболен отбор, Мийк и Дюхърст, новите журналистически спътници на отбора, бяха край басейна. Мърфи провеждаше пресконференциите си там. Затова Мийк винаги свързваше онези дни с миризмата на хлор. За Мърфи всичко минаваше като в мъгла, а основното нещо в ума му беше как да попълни този празен тимов лист.

Повечето от титулярите на Юнайтед бяха мъртви, ранени или в шок. Резервите станаха титуляри само за едно денонощие, но дори това не беше достатъчно. Мърфи влезе по-навътре в своята овощна градина – “златните ябълки”, както той наричаше Бебетата – за да намери онези, които още не бяха съвсем узрели, но щяха да свършат работа. Уелсецът прояви забележителна прозорливост въпреки хаоса и безсънните нощи. “Преди всичко се тревожа, че вкарваме тези младежи в професионалния футбол твърде скоро – но какво друго мога да направя в този момент?”

Списъкът му с налични играчи приличаше на ученически отбор. Нуждаеше се от опит, затова той и оцелелият Бил Фоулкс отидоха в Блекпул, за да говорят с ветерана Ърни Тейлър, който наскоро беше загубил седемгодишния си син в автомобилна катастрофа. Съвпадението беше потискащо. Тейлър беше печелил ФА Къп и с Нюкасъл, и с Блекпул и дори най-добрите му години да бяха зад гърба му, той осигуряваше така необходимия опит.

Въпреки че Мърфи, който по собствените му признания, беше в “психическо разстройство от чиста скръб”, той трябваше да намери начин да оформи и вдъхнови нов състав, като същевременно помагаше на двамата налични оцелели – 23-годишния Хари Грег и, с три години по-възрастния от него Фоулкс – да преосмислят ужаса на най-мрачните си дни. Спомените на Фоулкс за този период са “само пустота и мъка.”

Някой трябваше да попита Мърфи за неговия отбор. И да приеме отговора му, че такъв НЯМА. И така машините в печатницата Филипс Парк  заработиха и беше отпечатан празен тимов лист.

Феновете пристигнаха на Олд Трафорд рано в сряда, 19 февруари. Купиха си програмата. За да открият, че състав няма. Липсваха и колоните на Мат Бъзби (борещ се за живота си в болницата), Том Джаксън (мъртъв), Алф Кларк (мъртъв) и карикатурите на Джордж Бътъруърт и Франк Смарт (в траур). United Review почти не беше променяла формата си в продължение на 12 години, толкова стабилен беше Юнайтед. До този ден.

Какъвто и състав да беше написал Мърфи, той беше безсмислен до един час преди началото на мача, когато Хароп – неопитен 20-годишен младеж – беше зачеркнат заради новото попълнение Краудър.

Стан Краудър. Скъп, на цена от 18 000 паунда, но не и бляскав. Корав халф, който никога нямаше да се впише напълно, но запълни дупката. Той се срещна с пъстрата компания на новите си съотборници на Олд Трафорд. Те бяха пристигнали от Норбрек с новия треньор Джак Кромптън, вратарят, спечелил Купата на ФА през 1948 г., който се беше върнал, за да помогне.

“Направихме всичко възможно да останем бодри в автобуса от Норбрек”, спомня си Фоулкс, “но когато стигнахме до стадиона, атмосферата беше неспокойна, някак неестествена.”

В тихата съблекалня, се чуваше само шумоленето на екипите и чаткането на бутонките, а младите момчета се чувстваха като самозванци. Защитникът Ян Грийвс мслеше единствено за Роджър Бърн, човека, когото заменяше. Мърфи виждаше само онези, които беше загубил. Но той намери достатъчно сили в себе си, за да изнесе една от най-великите речи в историята на футбола:

“Играйте със сърце за себе си, играйте със сърце за играчите, които изгубихме, борете се докрай за тези, които се борят в болницата, и се раздайте за великото име на Манчестър Юнайтед!”

Ръце в ръкавици стискаха United Review в снега, който отново падаше, и беше ясно, че това е нощ, по-пълна със символика от пиеса на Шекспир: програмата с тези 11 празни места(нещо липсващо), червено-белите шалове с имената на шампионския отбор от 1957 г. с черен ромб до имената на мъртвите(нещо добавено). Черно, добавено към червено и бяло... цветовете на Юнайтед.

Фоулкс, новият капитан на Юнайтед, вчрваше, че прилича повече на призрак, отколкото на човек, докато извеждаше отбора. Въпреки че оцеля почти без драскотина, когато той и Грег отидоха на мястото на катастрофата в Мюнхен, открили тестето карти на Бил, срязано с половин сантиметър. Той се беше навел. За късмет.

В тълпата на Олд Трафорд имаше и хора, които не са фенове на футбола, както и такива, пътували отдалеч. Денис Лоу беше един от тях. Играейки в Хъдърсфийлд по онова време, той каза: “Просто трябваше да бъдем там.” Заедно с негов приятел платили осем пъти по-висока цена за билет, купили си програма и замръзнали пред празните имена. Както и всички останали.

Когато отборът беше обявен – с включен Краудър – някои попълниха празните места. Хари Грег, оцелял и вратар. Бил Фоулкс, оцелял и капитан. Ян Грийвс, 23-годишен ляв бек. Фреди Гудуин, описан като “най-добрият резервен халф-бек в страната”. Рони Коуп, резервният полузащитник. Стан Краудър, ново попълнение от Астън Вила. Колин Уебстър, уелски национал. Алекс Доусън, 17-годишен нападател, блестящ в Младежката Купа на ФА. Ърни Тейлър, новодошъл от Блекпул, на 32 години. Марк Пиърсън, 18-годишно местно момче. Шей Бренан, 20-годишен нападател, току-що отбил военната си служба.

И стадионът притихна. Дълбока тишина. Едни стискаха програмите си. Други гледаха в земята, трети в небето. Някои се взряха в терена, където техните герои никога повече нямаше да играят. Останалите просто затвориха очи.

Последва оглушителен рев и жуженето се възобнови. В него се скриха хлипанията на някои от присъстващите. Но със съдийската свирка болката можеше, трябваше да спре за Мърфи, Фоулкс и Грег, заменена от концентрация и решителност.

В 19:58 ч. Шей Бренан вкара гол. Фалцовото му центриране от корнер с десния крак, по неговите думи, “се понесе красиво под ярките прожектори, ускори се още по-бързо към вратата от порив на вятъра, изви се над главата на вратаря и влезе в мрежата”.

Последва друг вид тишина. Кратко поемане на дъх. И след това изригването.  “Шапки и шалове полетяха във въздуха, много от които никога повече не бяха видени от собствениците си, но на кого му пукаше?”, спомня си един зрител. “Имаше и сълзи, тъй като никога досега един-единствен гол не беше означавал толкова много за това множество от хора.”

Юнайтед спечели с 3:0. Бренан вкара два, Доусън един, а Коуп и младият Пиърсън се откроиха. “Тяхната зрялост, обиграност и умения караха човек да се запита каква друга магия е скрита в Олд Трафорд”, пише един репортер.

Daily Express написа, че Юнайтед “се е преродил”. Друг обобщи чувствата на цяла една нация: “Това е олицетворението на британската идея за спорт! Ето го триумфът над трудностите, на който всички се радваме! Браво, Манчестър Юнайтед.”

“Ако някога е имало потвърждение за дългосрочна политика, това беше то”, твърди Manchester Guardian. И бяха прави. Непоколебимата отдаденост на Бъзби и Мърфи към младежта и развитието на собствени кадри беше това, което го позволи. Те бяха взели само двама нови играчи, за да допълнят двамата оцелели от Мюнхен.

На първа страница на Mirror се твърдеше: „”Сякаш пелена се вдигна, когато Юнайтед спечели.” Така и беше. Фоулкс заплака, а насълзеният Джими Мърфи обяви: “Сега знаем, че бъдещето е светло.”

Но сянката от Мюнхен се завърна. В реалността на положението в Юнайтед. Джими сега трябваше да избере отбор за съботното гостуване на Нотингам Форест. Но не само за първия отбор. И за резервите, и за А-отбора, и за Б-отбора, които също подновяваха мачовете си. А Коуп беше с контузия в гърба, Пиърсън с натъртено стъпало, а Бренан с насинен пищял.

И тогава Дънкан Едуардс си отиде и светът отново потъна в пълен мрак. Въпреки великолепния триумф за Купата, надвисна нов черен облак.

Но там, където имаше скръб и несигурност, сега остана само скръб. Този път в програмата нямаше празен тимов лист. Имаше 11 имена на мъже, чието представяне срещу Шефилд Уензди беше накарало света да се влюби в Юнайтед. Имаше и две нови колони: едната на Кийт Дюхърст,  другата на Ерик Торнтън.

“Въпреки че United Review загуби двама прекрасни приятели, съм убеден, че спечелихме двама нови”, написа редакторът, който сам и с нежелание замени колоната на Бъзби.

Торнтън отбеляза: “Има толкова много празни места, толкова много липсващи лица. Но животът трябва да продължи, както и амбициозното планиране на Юнайтед за бъдещето, ако клубът иска да възкръсне от пепелта на предишната си слава.”

Преди посещението на Форест, на централната линия се проведе обща възпоменателна служба, посветена специално на Едуардс, чийто ковчег в този момент летеше обратно от Мюнхен. Почет беше отдадена с рекордна за следвоенния период посещаемост от 66 123 души, вървящи през манчестърския сняг. Както и в сряда, те отдадоха мълчалива почит. Мийк го нарече “една от най-запомнящите се сцени в историята на британския футбол”. Тогава и отборът също отдаде своята почит.

Форест поведе, но Юнайтед изравни 20 минути преди края. Голът на Доусън “предизвика такава истерия, каквато рядко съм чувал по футболните терени на света”, добави Мийк. Юнайтед вероятно заслужаваше и да спечели, вдъхновен от дребничкия Тейлър, който дирижираше младите момчета около себе си.

Weekly Dispatch коментира: “За втори път в рамките на една седмица величието на Манчестър Юнайтед и като клуб, и като отбор, беше показано на Олд Трафорд. Манчестър показа своята лоялност, рекордните 66 123 души газещи в снега, само и само да е там и да подкрепи новия Юнайтед. Така този велик град изрази отново уникалната връзка, която съществува между него, клуба и играчите.”

Писателят Боб Фериър каза: “Този отбор на Юнайтед е много повече от сянка.”

И действително беше така. Край на празното над пунктираните линии. Без празен тимов лист.

Вместо това, една философия, която ще живее вечно: ЮНАЙТЕД ЩЕ ПРОДЪЛЖИ.

Този материал първоначално се появи в United Review, нашата любима програма за мачовете, за срещата Манчестър Юнайтед срещу Кристъл Палас на 2 февруари 2025 г.