"Кой всъщност съм аз"

Статия за Players' Tribune
Превод: Стоян Стоянов за Red Devils Bulgaria

"Обикновено не ми харесва да отговарям на нещата, които се говорят за мен. Това не е в моята природа. Аз съм интроверт. Дори не ми харесва да говоря за себе си, освен ако наистина не те познавам. Така че 99% от времето мога да игнорирам шума. Но понякога се прекрачват определени граници, и просто искам хората да разберат кой съм аз като човек.

Не се опитвам да нападам медиите. Разбирам играта, знаеш какво имам предвид, нали? Те всъщност не пишат за мен. Пишат за този персонаж, "Маркъс Рашфорд". Не може да става въпрос просто за мен като 26-годишен младеж излизащ навън през нощта, или за младеж, получил глоба за паркиране. Трябва да става въпрос за колко струва колата ми, да се гадае за седмичната ми заплата, за бижутата ми или дори за татуировките ми. Трябва да става въпрос за езика на тялото ми, да се поставят под въпрос моралните ми ценности, да се спекулира за семейството ми и бъдещето ми във футбола. Има тон, който не се прилага за всички футболисти. Нека просто оставим това настрана.

Мисля, че част от това може да бъде проследено чак до пандемията. Просто се опитвах да използвам гласа си, за да се уверя, че децата не остават гладни, защото аз знам какво е усещането. По някаква причина това изглежда се е сторило на определени хора грешно. Изглежда, че са чакали да имам човешки момент, за да могат да сочат с пръст и да кажат: "Виждаш ли? Виж кой е той всъщност?"

Слушай, аз не съм перфектен човек. Когато направя грешка, аз ще бъда първият, който ще си признае и ще каже, че трябва да се справя по-добре. Но ако някога поставите под въпрос моята отдаденост към Манчестър Юнайтед, тогава трябва да се говоря. Някой поставя под въпрос цялата ми идентичност и всичко, за което заставам като мъж. Аз израснах тук. Играя за този клуб откакто съм момче. Моето семейство отказа пари, които щяха да променят живота ми, когато бях дете, за да мога да нося тази емблема.

Искат да говорят за коли? Представи си да си на 5, 6, 7 години и да прекосяваш целия град с четири различни автобуса, за да стигнеш до тренировките в The Cliff. Това не е преувеличение. Попитай майка ми. Някой трябваше да вземе почивен ден от работа, за да дойде с мен, защото в семейството ни никой не притежаваше кола. Никой дори нямаше шофьорска книжка. В онези дни пътувахме с два автобуса до центъра, след което трябваше да минем пеша през целия град, за да стигнем до другия автобус за Салфорд. Дори под проливен дъжд. Нямаше нищо добро за ядене. Тренирах часове, докато майка ми седеше и ме чакаше, без да разбира нищо от футбол, правеше го единствено от любов. И след това същото обратно до вкъщи. Само за да преследвам мечтата си да играя за Юнайтед. И това не е оплакване. Напротив. Обожавах всяка секунда от това.

Знаеш ли първото нещо, което ни казаха, когато пристигнахме в The Cliff?

„Изразявай се.“

Тони Уелън, Имън Мълви и Майк Глени. До днес това си остава един от най-добрите съвети, които съм получил във футбола.

Хората наистина ще помислят, че съм странен, когато започна да говоря за това какво означава Юнайтед за мен. Защото ако не си на мое място, вероятно ти звучи почти фалшиво. Но трябва да разбереш, че когато бях млад, да играя за Юнайтед беше всичко. Беше нещо недостижимо за нас. Беше трудно да стигнеш там, още по-трудно беше да се задържиш. Когато бях млад, имаше турнири по футбол 5 срещу 5 навсякъде из Манчестър, където всеки играч трябваше да плати един паунд, за да участва. Участваха играчи от всички възрасти. Имаше деца, играещи срещу почти възрастни мъже. Винаги молех майка ми за един паунд, защото ако спечелиш целия турнир, твоят отбор получаваше целия награден фонд. Това беше почти достатъчно за билет за Олд Трафорд. Бяхме толкова млади, но печелихме няколко пъти.

За мен да присъствам там беше... Това беше всичко. Оставахме до момента, в който всички си тръгнеха и стадионът почти се изпразнеше, просто гледахме наоколо и слушахме. Олд Трафорд наистина има уникален звук. Това е като обгръщащо ехо, което е изключително успокояващо за мен. За едно дете, което често се местеше, винаги съм го усещал като моят дом.

Когато нещо е в сърцето ти по този начин... Просто е там. Никой не го е поставил там. То просто съществува.

Когато бях на около 10 или 11 години, получавах много внимание и всякакви агенти и клубове се опитваха да предложат неща на семейството ми. Юнайтед все още не бяха подписали с мен чрез стипендия, и хората предлагаха всякакви работи. Няколко клуба ни предложиха суми, които щяха да променят живота ни. "Ще купим на семейството ти дом, ще сложим коли в гаража ви. Ще променим живота на семейството ти." По това време майка ми работеше като касиерка в Ladbrokes. Брат ми работеше за AA. Те имаха пълното право да ми кажат, "Просто приеми офертата."

Но те знаеха, че мечтата ми беше да играя за Юнайтед, така че никога не ме натискаха. Не знам колко хора знаят това, но всъщност играх два мача за академията на клуб, когото няма да назова, за да видя дали ми харесва. Помня, че излизах от съблекалнята и видях майка си и братята ми, и те просто ме попитаха, "Какво искаш да правиш? Да останеш или да заминеш?"

Казах, "Искам да се върна в Юнайтед."

Това беше всичко. Върнахме се на автобуса. Заложихме всичко на себе си – всичките ни чипове. Гледайки назад сега и виждайки колко много невероятни млади играчи така и не стигнаха до първия отбор, това беше огромен риск. Но за мен това беше единственият избор. Помня, че по това време имахме семейна среща, и казах, "Ако някога започна да играя за Юнайтед, искам да мога да ви погледна в очите и да кажа, че не сте се променили. И искам вие да ме погледнете в очите и да кажете, че аз не съм се променил."

Хората мислят, че знаят историята на семейството ми, но те само човъркат повърхността. Има много, което хората не знаят, защото не ми е удобно да споделям всичко, докато все още играя. Но борбата беше истинска. Това не беше като в рекламите. Не беше филм. Хората казват, че съм от Уитеншоу, но трябваше да се местя навсякъде като дете. Останах навсякъде. В Хюлм при леля ми. В Мос Сайд при баба ми. В Чорлтън при брат ми за известно време. Солтни авеню в Уитингтън. Навсякъде.

Но нищо от това не бих променил, колкото и трудно да беше, защото това ме направи човекът, който съм. Все още срещам хора от местата, където съм живял, и просто започваме да кимваме с глави и да се смеем: "Помниш ли онези дни, брато……."

Който разбрал - разбрал.

Знаеш ли кое е най-лудото нещо? Вероятно дори не би трябвало да признавам това, но през първия си сезон с първия отбор на Юнайтед се връщах у дома и играех футбол с приятелите си на улицата в свободните си дни. Това е моята култура. Тя все още е част от мен и мисля, че е една от причините, поради които успях. Ако не си го изживял заедно с нас, тогава не очаквам да разбереш.

Има нещо, което майка ми винаги ми е казвала, още откакто бях много малък...

Тя винаги казваше: „Нищо не е безплатно, Маркъс.“

Тази мъдрост не беше за футбола. Тя не ми каза това само за да ме пази от агенти. Ставаше въпрос за живота като цяло. С всяка изминала година разбирам това все повече и повече.

„Нищо не е безплатно.“

Парите са супер. Те са благословия. Но мечтите са безценни. За мен, дори на 11 години, да играя за Юнайтед беше единствената ми цел. Помня по това време, когато все още се опитвах да подпиша, Уейн и Кристиано дойдоха да направят нещо с всички момчета от академията, и аз просто ги гледах с възхищение, знаеш ли? Имаха фотограф там, и накрая всички ние, децата, имахме шанса да си направим снимка с тях, и помня, че стоях отзад, далеч от всички. Помня, че брат ми каза:

„Иди си направи снимка с Уейн, брато! Какво правиш???“

„Не ми трябва снимка.“

„Не ти трябва снимка???“

„Някой ден ще играя до тях.“

Мисля, че бях единственото дете, което не си направи снимка. След като отказахме парите, в мен се зароди този глад. Вече не се виждах като дете. Трябваше да оползотворя възможността си и да променя живота ни, точка. Да успея наистина да изживея тази мечта, като дете от Манчестър... Като дете от Хюлм, Мос Сайд, Чорлтън, Уитингтън, Уитеншоу... Ако мислиш, че някога бих приел това за даденост, просто не ме познаваш.

Слушай, въпросът е, че футболът може да бъде балон. Опитал съм се да остана нормален човек. Опитал съм се да запазя същите приятели. Опитал съм се да не се променям, дори когато съм навън или на почивка. Но има и друга страна на това. Аз съм човешко същество. Допускал съм грешки, които много младежи на моите години правят и съм се опитвал да се уча от тях. Но съм направил и жертви, които никой не вижда. Искам да разберете, че парите не са това, което те кара да продължаваш да играеш през трудните времена. Това е любовта към играта, просто и ясно.

Всички знаем, че този клуб преминава през период на преход през последните няколко сезона. Когато печелим, вие сте най-великите фенове в света, и това е факт. Трябва ни повече от тази старомодна позитивна енергия около клуба. Знам какво може да направи тази атмосфера, защото тя ми беше опора през най-лошите ми моменти. Всeки път, когато излизам на терена и чуя феновете да пеят името ми, или когато се оглеждам на „Олд Трафорд“ преди началото на мача, усещам същата тази позитивна енергия.

В дълбините на сърцето си, когато се оглеждам преди всяко начало на домакински мач, аз все още съм фен. Не мога да изкарам това от кръвта си. Никога няма да забравя първият път, когато играх на „Анфийлд“, и усетих атмосферата на сблъсъка между Юнайтед и Ливърпул от терена, и когато чух съдийския сигнал и рева на тълпата, имах толкова много адреналин, че почти бях изгонен рано, рано. Обичам Джеймс Милнър, но се затичах директно към него и се втурнах в безразсъден шпагат, защото просто имах толкова много емоции, които преминаваха през мен — не като играч на Юнайтед, а като фен на Юнайтед, който просто се оказа на терена срещу Ливърпул. Помня, че се прибрах вкъщи и казах на семейството си, „Трябва да поемем контрола върху това веднага. Трябва да намеря начин да извадя фенската част от себе си, иначе ще бъда изгонван всеки мач.“

Мога да приема всяка критика. Мога да приема всяко заглавие. От подкасти, социални медии и вестници. Мога да го понасям. Но ако започнете да поставяте под въпрос моята отдаденост към този клуб и моята любов към футбола и да включвате семейството ми в това число, тогава бих ви помолил само да проявите малко повече човечност.

Знаеш ли какво? Ако трябва да съм напълно честен, на част от мен не и пука, когато хората се съмняват в мен.

Когато всеки ми казва, че ме обича, ставам подозрителен. Знам как работи света. Трябваше да израстна, докато бях наистина млад.

Винаги съм разчитал на себе си. Когато съм бил в най-тъмните си моменти и усещам, че половината свят е срещу мен, обикновено се оттеглям сам за няколко дни, за да се рестартирам, и после съм наред.

Мисля, че това датира от времето прекарано като дете, което дриблира из улиците само, докато не стане толкова тъмно, че вече не може да вижда топката и чак тогава чува майка му да го вика, да се прибира вкъщи.

Това съм аз – интровертът, който се нуждае от своето пространство, за да се рестартира. Понякога, когато това не помага, намирам някого, с когото да поговоря. Понякога това е начинът. Но всеки път, когато съм падал, физически или психически, винаги усещам, че точно тогава обръщам нещата и играя най-добрия си футбол - и за Юнайтед и за Англия.

Обещавам ви, светът още не е видял най-доброто от този отбор на Юнайтед и тези играчи. Искаме отново да играем в Шампионската лига, след това ни очаква голям международен турнир в края на сезона. Ще се върнем там, където ни е мястото. Просто трябва да продължим да работим, и това започва от мен.

Ако ме подкрепяте, добре.

Ако се съмнявате в мен, още по-добре."